Никак не бе случайно, че Русия проведе изборите си за президент в неделя на 18 март – четвъртата годишнина от анексирането на украинския полуостров Крим. Изборите се превърнаха в театрално утвърждаване на вътрешната сила на президентството на Владимир Путин по същия начин, по който анексирането на Крим потвърди силата му на международната сцена, коментира колумнистът на Financial Times Тони Барбър.
В надпревара, лишена от реална конкуренция, маржът на победа на Путин – той спечели с около 73,9% от вота според екзитполовете – е почти без значение. Избирателната активност е по-добър показател за обществено одобрение, неодобрение или апатия, но официалните данни трябва да бъдат разглеждани с повишено внимание.
Фундаменталният въпрос е свързан с перспективите за промяна в Русия на Путин – у дома и в поведението му в чужбина. Сега той ще бъде в Кремъл до 2024 г. Управлявайки Русия 18 години, той вече е бил начело толкова дълго, колкото Леонид Брежнев – съветския лидер от 1964 до 1982 г.
Към края на управлението на Брежнев неподправена атмосфера на политически застой и икономически разпад завладя земите на Русия. По-младо поколение от недоволни вътрешни лица на режима, олицетворявани от Михаил Горбачов, нетърпеливо чакаха да наложат реформи. И след като дойдоха на власт през 1985 г., получиха този шанс.
Днес там цари подобно усещане сред някои икономисти и части от обществото, че Русия би спечелила от реформи. Промените са желателни, за да се подобри представянето на икономиката, да се постигне по-голяма социална справедливост и да се премахне несигурността около това как политическата система ще функционира след президента Путин. Но поради няколко причини чувството за неотложност е по-ограничено, отколкото през 1982 г., коментира Барбър.
Всеобхватна икономическа реформа ще изисква прозрачност, безпристрастна държавност и върховенство на закона, което от своя страна ще застраши съществуващия политически и бизнес елит и държавните представители на по-ниски нива. Широка политическа реформа ще оспори основната теза на президентството на Путин – че една силна държава, която ограничава политическия плурализъм, е задължителното условие Русия да има водещо място в глобалните дела.
Началото на 80-те години бе период на силно напрежение в отношенията между Москва и западните страни. Горбачов искаше да размрази международния климат, както и да приложи програма на радикална вътрешна реформа. Няма много доказателства, че Путин споделя този импулс.
Обяснението за това се крие в близките отношения между руската вътрешна и външна политика, както и в опита от 80-те и 90-те. За Путин и приближените му урокът от ератата на Горбачов от периода 1985-91 г. е, че либералната вътрешна реформа и нейните последици – съвместна външна политика – предизвикват социални сътресения у дома и подкопават международната позиция на Русия.
Това убеждение е не само неразделна част от начина на управление на Путин, но и широко споделяно от обществото в Русия като цяло. В проучване от декември 2015 г. „Център Левада“ - най-уважаваната социологическа агенция на Русия – отчете, че само 11% от анкетираните имат положително мнение за Горбачов и Борис Елцин – първия президент на Русия след разпадането на Съветския съюз.
От политическа и икономическа гледна точка годините на Горбачов и Елцин бяха най-свободните в Русия от началото на 20-те. Но това не променя особено мнението на днешните руснаци – включително на мнозина от по-младите, които нямат спомени за онези времена. Каквито и промени да настъпят в Русия в краткосрочен план, малко вероятно е те да напомнят либерализацията от края на 80-те и началото на 90-те, завършва авторът.
01:44 | 09.09.22 г.